Както и бях предрекъл след още един час, изминал в сладки приказки и успокояващ синьо-бял пейзаж на хоризонта забелязахме предградията на Илулисат. Лесно и отдалеч ги различихме, тъй като бяха първото по-тъмно петно на десетки километри около нас. Когато достигнахме града се оказа, че това съвсем не са предградия, а южните стени на около една-четвърт от цялото поселение. Докато в Нуук пресечките бяха общо десетина, тук те бяха наполовина.
Централният път, по който навлязохме в града се спусна вляво и надолу към пристанището, пред което бе оформен неголям централен площад. Спрях колата до десния бордюр на площада. Нямаше дори светофар. Няколкото превозни средства явно културно се изчакваха, когато се засечаха в скромното селище.
Огледахме се и в далечния северен край на площада видяхме търсената табела „хотел”. Нямаше дори име. Паркирах пред сградата. Триетажна, с по няколко стаи на етаж. Други коли нямаше. На рецепцията ни посрещна жена на средна възраст. Английският й бе една идея по-слаб от този на колегите й в Нуук. Даде ни две стаи на първия етаж, явно нямаше никакви други посетители и ни направи един вид услуга – да не си мъкнем раниците по стълбата.
Преди да се разделим, с Хелън се уговорихме да не губим време в разходки из града. Следобедът така или иначе напредваше. Разбрахме се да се видим след час в ресторанта.
Влязох в своята стая. Беше скромно обзаведена, но чиста. Взех си душ и отморих на леглото, разглеждайки картата на Гренландия, която бяхме купили от Нуук. Проследих с пръст пътя на север от Илулисат – към нашата цел – Заливът на предците. Той свършваше в нищото, на около двадесет и пет километра северно от града, в който се намирахме. Ако там имаше или някога бе имало селище, то не бе отбелязано. Че пътят свършваше до залив – картата потвърждаваше, но дали там все още имаше хора или сгради явно щяхме да научим на следващия ден.
Слязох след час в ресторанта, както се бяхме уговорили. Този път аз бях пръв. Избрах маса до прозореца към улицата, тъй като знаех, че ще й хареса. Тя се появи не след дълго в различен пуловер, този път тъмно син, който й отиваше на очите.
- Мисля направо да вечеряме и да си легнем по рано. Предвид утрешното ни пътуване. Приятно се вълнувам какво ще открием в Залива! А ти?
- И аз така. Още по-интересно е, че на картата, както може би си забелязала, няма отбелязано селище. Което означава, че може би никой никога не посещава Залива и наистина ще бъдем в ролята на откриватели.
Огледахме се за келнер, но не видяхме и се наложи да отида до кухнята, за да поръчам на мъж и жена, които си говореха нещо край печка с няколко тенджери. Избор нямаше. Бяха сготвили риба и картофи. Какво пък? По-добре от нищо.
Хапнахме и се оттеглихме по стаите си, за да отпочинем добре.
На следващия ден утрото бе сиво. Хелън ме събуди, вече пакетирала своя багаж и ми прави компания докато събера моя.
На рецепцията се обадихме, че ще се върнем до вечерта. Както по-късно се оказа това не успяхме да удържим това си обещание.
Шевролетът запали трудно. Беше много студено. Часът бе едва осем сутринта. Температурата според мен бе под нулата, тъй като дъхът ми замръзваше на мустаците, докато чистех скрежа на предното стъкло.
След два завоя успях да налучкам северния изход на града. Пътят бе значително по-зле поддържан. На места се налагаше да заобикалям огромни дупки. Излишно е да споменавам, че други коли така и не срещнахме. Добре поне, че сутрешната мъгла се поразсея и успявахме да се насладим на нашия любим синьо-бял пейзаж. Син отляво, откъм морето и бял отдясно – откъм леко издигащата се на изток вътрешна част на остров Гренландия.
Едва половин час ни бе достатъчен, за да достигнем мистериозния Залив. Ще е добре да предам детайлно първите ни впечатления от мястото, тъй като то се оказа по-значимо, отколкото си представяхме дотогава.
Пътят направи един ляв завой към леко възвишение и когато колата го изкачи пред нас се появи изоставеното селище в Залива. Оказа се все пак, че такова съществува!
То бе закътано отвсякъде от огромни ледени блокове, които се спускаха към морето от изток и преди да го достигнат оформяха неголяма кръгла площ, току пред залива. В тази кръгла площ бяха разположени не повече от десет бараки. Бяха бетонни, здрави постройки. Не знам защо ми напомняха на военни сгради. Те бяха ориентирани в полукръг около малък централен площад с пилон и голям стоманен кей, който бе вдаден в морето. Приливът не бе силен, тъй като целият залив бе не повече от триста метра на дължина, във формата на полукръг. Незнайно защо обаче бяха подредени огромни камъни по дължина на целия залив сякаш някой е искал да се обезопаси от по-големи вълни или просто, за да не могат евентуални превозни средства да дебаркират.
Спрях колата на централния площад и се огледахме.
- Призрачно – коментира Рейчъл. Излязохме да се поразходим наоколо. Бе още предиобед, мястото бе слънчево.
- Идеално за пикник. И няма жива душа. – провикнах се към Хелън, която вървеше към кея. Беше красива на фона на морето.
Тя се обърна и махна с ръка към сградите.
- Хайде да я видим тая Атлантида!
Разсмях се. Наистина бе точно противоположно на каквото и да било откритие, свързано с древна цивилизация.
Запътихме се към бараките. Стъклата бяха отдавна потъмнели. Опитахме се да огледаме вътрешността на всяка една. Нямаше следи от обитаване. Метални легла, стари печки, стари бюфети – това бе обзавеждането на повечето.
Вратите на няколко от бараките не бяха заключени.
- Искаш ли да се върнем до Илулисат за продукти и да ти сготвя нещо – предложих.
- Ти готвиш? – Хелън се усмихна.
- Да, при това нелошо. Нали споменахме пикник?
- О кей! – съгласи се тя – но да бъде изненада. Ти се върни и напазарувай. Аз ще те чакам на кея.
Огледах се с лека тревога, но тя улови погледа ми и коментира:
- Бас държа, че тук няма да се появи човек в близките хиляда години!
Посмяхме се на шегата. Нашата Атлантида може би наистина бе само мит.
Върнах се в Илулисат и взех още риба и картофи от персонала в кухнята на хотела. Взех и хляб от, както ми се стори – единственият отворен магазин в града.
Когато се върнах в Залива, Хелън още се разхождаше по брега и си събираше малки камъчета. Влязох в една от бараките и се огледах. Имаше стари щайги в единия от ъглите. Начупих ги на съчки и стъкмих огън в древна масивна метална печка. Приготвих яденето след като попарих с вряла вода една от тенджерите, закачени на стената. Оказа се, че чешмяната вода бе на ниво. Явно идваше от някой ледник недалеко навътре в острова.
Почистих масата и поканих Хелън на обяд. Хапнахме доволно и се изтегнахме на едно от леглата край печката да се постоплим. Неусетно сме заспали.
Събуди ме трепване на Хелън до мен. Явно и тя току-що се бе събудила. Навън бе тъмно. Печката отдавна бе изстинала и в стаята бе хладно.
Отвън се мярна светлина.
- Други хора? – промърмори сънено Хелън до мен.
- Съмнявам се. Толкова късно. Може би лодка. Изчакай ме тук да проверя.
Открехнах леко вратата. Гледката, която видях ме закова на място. Затворих обратно вратата и се отправих към прозореца в съседство.
- Няма да повярваш – обърнах се, както бях леко приведен към Хелън. – Ела да видиш.
Тя пристъпи откъм другия край на прозореца и двамата внимателно погледнахме навън от двете му страни.
Право пред нас – над малкото площадче се спускаше голям летателен апарат във формата на чиния. Беше абсолютно безшумен и излъчваше силна светлина.
- Това определено ми прилича на НЛО – каза Хелън.
Замълчах. Не можех да отрека очевидното. НЛО-то се спусна бавно и кацна. От средата на корпуса му се отдели метален правоъгълник, нещо като врата и се спусна към земята. От оформилия се отвор излязоха два силуета и слязоха по метала. Изглеждаха невисоки, със зелен цвят на кожата и големи черни очи на масивните черепи. Бяха в нещо като мантии. Плъзгаха се по земята, сякаш са на въздушна възглавница, а не ходят на два крака.
Двете извънземни, защото не се съмнявах, че пред нас стоят извънземни се отправиха бавно към най-отдалечената барака. С Хелън се преместихме на прозореца на срещуположната стена, за да можем да следим действията им.
Едно извънземно докосна вратата на бараката и тя се отвори. И двете влязоха в бараката. Малко след като потънаха в мрака на бараката от вътрешността й се процеди светлина.
- Какво мислиш правят вътре? – попита ме Хелън.
- Нямам никаква идея - отвърнах.
Направи ми впечатление, че гърбът на бараката е опрян в ледника, който ограждаше селището от изток.
- Може би са отворили врата към подземен склад, тъй като ми се струва, че светлината идва от твърде далеч, за да е източникът й в самата барака – предположих.
Зачакахме. Наистина, светлината идваща от бараката, където влязоха извънземните изчезна, малко след като се появи, сякаш бе причинена от отварянето на порта към друго, по-светло място. Междувременно ние не смеехме да предприемем кой знае какви действия. Прогнозирахме времето, за което пришълците ще се върнат. А бяхме сигурни, че ще се върнат, тъй като летящият им апарат бе все така паркиран на площадчето между бараките.
И наистина, след десетина-петнайсет минути – бяхме твърде развълнувани, за да засечем времето с точност, светлината отново се появи от къщурката, която наблюдавахме и двете извънземни същества излязоха оттам. Едното носеше предмет, който досущ напомняше дипломатическо куфарче – тъмно, правоъгълно и с дръжка.
Пак със същия леко плъзгащ се ход двете извънземни се изкачиха в летящия си апарат, вратата се вдигна след тях и без звук машината се издигна право нагоре. След няколко мига дори светлината от нея изчезна и ние останахме сами в мрака, сякаш нищо не се бе случило.
Отне ни няколко минути да дойдем на себе си.
- Аз казвам да отидем да проверим какво има в тази барака, в която бяха извънземните – предложи по едно време Хелън.
Беше доста смело предложение. Аз не бях толкова убеден и тъкмо щях да предложа да се качваме на Шевролета и да се прибираме в Илулисат. Но пък не можех да я оставя да изглежда по-смела от мен и само кимнах.
Излязохме от нашата сграда и се насочихме към крайната къща. Тя беше тъмна, светлината отвътре бе изчезнала малко преди извънземните да излязат.
Приближихме се предпазливо, въпреки че извънземното присъствие със сигурност бе отлетяло. Хелън натисна бравата и вратата се оказа незаключена. Влязохме в помещение, което досущ напомняше интериора на това, в което бяхме хапнали и задрямали. Имаше две метални легла, печка, бюфет и маса със столове. Хелън натисна ключа за осветлението и когато не последва ефект промълви:
- Ха кажи ми откъде идваше светлината, като тук няма осветление, а и печката не гори? Явно наистина някъде тук има тайник.
Не отговорих, защото и аз бях на същия акъл, а се загледах в пода и стените, където се надявах да открия тайнствения вход, от който бе излязла светлината, която видяхме и от който извънземните бяха изнесли „куфарчето”.
Подът бе дъсчен. Дюшемето бе боядисано в тъмен цвят, който при липсата на светлина в помещението не можех да определя с точност. Взех една летва, облегната на стената и я прокарах по пода, за да открия някакви очертания на врата на тайник. Нищо. Когато обаче прокарах летвата по светлата стена тя подскочи на няколко пъти, разкривайки ми формата на изправен правоъгълник, изпъкващ една идея от нивото стената. Приближих се до левия му ръб и усетих от другата страна въздушно течение. Това наистина бе замаскирана врата. Потърсих някакъв механизъм за отварянето й, но не открих. Обърнах се към Хелън и смутолевих:
- Явно това е тайната врата, но нямам представа как да я отворим.
- Ако няма видим механизъм – начинът е само един – и със все сила ритна стената, където беше вратата в средата.
Какво бе учудването ми, когато тъмния правоъгълник започна да хлътва навътре, все едно, че беше голям бутон, който бяхме натиснали. Когато се откри светъл процеп каменната врата спря и остана така.
- Нека мина първи – казах – в случай на опасност. Хелън кимна.
Минах странично през отвора и се озовах в предверие, в което светлината сякаш идваше от самите стени. Хелън мина след мен. На срещуположния край на предверието имаше друга врата, този път отворена, която водеше към огромна, както ми се стори – зала.
В предверието, в което стояхме имаше само една каменна маса и върху нея плоча от някакъв метал. Приближих се до масата и взех плочата. По повърхността й бяха изписане като тъмни прорези някакви драскулки.
- Може би това е някаква извънземна писменост, която би ни обяснила къде сме попаднали.
- Вземи я. – коментира Хелън.
Мушнах плочата в колана си и се обърнах, за да минем през втората врата. За наше огромно изумление втората врата ни отведе на каменна тераса, оградена от три страни с метален парапет. От свободната дясна страна надолу се спускаше дълга метална стълба. Помещението, пред което се намирахме, бе огромна подземна кухина, оформена като зала. Най-интересно ми се стори, че от покрива струеше светлина. Сякаш по някакъв начин ледникът под който се намирахме бе превърнат в огромна електрическа крушка, която излъчваше ненатрапчива матова светлина. Предвид факта, че навън над ледника цареше нощ нямаше вариант да пропуска дневна светлина.
- Какво ще кажещ за осветлението на залата? – сепна ме Хелън.
- Предполагам, че действа на принципа на фосфора. През деня се зарежда от слънчевата светлина и дава постоянно осветление на залата.
Загледахме се напред към залата, сякаш измервахме риска да се спуснем по стълбата и да я обходим. В цялото пространство, чийто край не се виждаше бяха разпръснати сталактитни образувания, оформени като малки глинени колиби. От прозорците им не излизаше светлина, а и наоколо не се чуваше ни звук.
- Изглежда ми безопасно – този път се направих на смел аз. – Май в този подземен град с теб сме единствените.
- Все пак откри своята Атлантида – усмихна се Хелън и взе да слиза по стълбата.
- Да, наистина. Но истината е, че нямам никаква идея какъв е този подземен град. Като гледам природните материали, от които е направен и факта, че температурата е непрестанно ниска и вечната светлина... Това нещо може да е, както на 50, така и на 5000 години.
- А Атлантида е по-древна по твоите изчисления? – попита Хелън, когато стигнахме до равния терен на залата на края на стълбата.
- Честно да ти кажа - при тази гледка – и посочих издигащите се пред нас колиби – не бих се учудил ако това е Атлантида и всъщност е съществувала през цялото това време скрито. Но остава въпроса за евентуалните атланти, които още не сме срещнали и извънземните, които видяхме да добиват нещо на това място. Имам поне пет теории по този въпрос.
- Дай да чуем.
- Първо възможно е атлантите по начало да са били извънземни. Второ, възможно е атлантите да са еволюирали достатъчно, че да напуснат това място с космически кораби. Трето – възможно е извънземните да са ги избили, заради този ресурс, който носеха и така нататък. Май съм дотук, засега.
- Да видим дали няма да открием нещо в колибите на нашите атланти. – каза Хелън и тръгнахме към най-близката глинена колиба.
Огромният сталактон пред нас бе жълтеникав, високо горе, на около стотина метра над нас. От средата си, обаче, започваше да се разширява и в долната му част бе изработена къщичка с глинен цвят. Влязохме през сводест вход без врата. Обзавеждането бе семпло – издигнато от земята глинено легло и маса и столове от същия метал, от който бе направена стълбата от входа на залата до нейния под.
В едининия край имаше нещо като огнище, но не съм сигурен, че това бе точната му функция – нямаше следи от обгаряне на стените му.
- Доста скромно – коментира Хелън – от какво са живели според теб?
- Нямам идея – отговорих честно – в много от разказите за Атлантида се говори, че Атлантите са били едва ли не изцяло духовни същества. Споменават се някакви кристали, в писанията на Едгар Кейси, ако не се лъжа, но...
- Като тези ли? – попита Хелън. Обърнах се от „огнището” към нея. Сочеше пода. В самия под се забелязваха няколко десетки блещукащи камъчета. Извадих швейцарско ножче и се заех да изчопля едно от тях. То изкочи, не без усили от моя страна.
- На какво ти прилича – попита Хелън, а аз се приближих към входа, където светлината бе по-добра. Първо ахнах, а чак после успях да промълвя:
- На самороден диамант!
Тя се приближи и й подадох да да разгледа диаманта, защото за мен нямаше съмнение, че държах диамант.
- Удивително – промълви тя доста спокойно – нали имаше милиони, изглежда скъпоценностите не й правеха такова впечатление, каквото на мен.
- Това би обяснило какво изнесоха извънземните. Нямам идея за какво са им диамантите на атлантите. Да подкупват земни правителства, ако се доверя на „Досиетата Х”. – не се засмях. Не беше смешно. Ситуацията ни бе повече от куриозна. Намирахме се насред диамантено поле, което бе без опека, като изключим едно НЛО... На всичкото отгоре бях прогнозирал със точност къде се намира мясотото и го бях назовал като легендарната Атлантида...
Хелън не бе толкова развълнувана като мен и затова бе по-практична в така създалата се ситуация:
- Я си изчовъркай няколко диаманта – да станеш колега милионер. Говореше сериозно. – а аз ще проверя дали ситуацията в другите къщурки е същата.
Не ми трябваше повторно подканяне! Втурнах се да изравям бляскащите диаманти. За половин час събрах над 50. Толкова имаше по пода. Излязох и се отправих към следващата къща. Хелън ми махна от една по-далечна къща. Явно и тя беше събрала доста.
Срещнахме се отново след повече от час. И двамата държаха по две шепи диаманти.
- Хайде да ни е честито. – каза Хелън – и ти предлагам да не си насилваме късмета, и да изчезваме по-скоро, преди да са дошли други зелени човечета.
Тръгнахме към стълбата.
- Намери ли друго в къщите, в които беше? – попитах я.
- Четири изписани плочки, като тази, която открихме в предверието.
- Дано да успея да дешифрирам писмеността на извънземните. Така ще можем да я сравним с древноегипетската и древногръцките Линеар А и Б, за да установим евентуална връзка с Атлантида.
Изкатерихме се по стълбата и излязохме от подземния град. Затворихме плътно замаскираната врата. Навън нощта бе напреднала. Луна след първа четвърт и звездно небе ни посрещнаха в изоставеното селище на залива. От други космически кораби нямаше следа.
Без много приказки се качихме в шевролета и се прибрахме в хотела в Илулисат в два часа през нощта. На рецепцията камериерката ни изгледа като полудели. В града им явно просто нямаше къде да се отиде по това време.
Влязохме в стаята на Хелън и изсипахме диамантите на кревата. Бяха наистина много. Може би над 150.
Едва сега успяхме да се отпуснем и да проумеем какво сме преживяли. Заподскачахме из стаята, смеейки и прегръщайки се. После омаломощени се проснахме на леглото и заспахме...  

Част ІІ   Беше изминала седмица, откакто с Хелън се върнахме от Гренландия. Една част от диамантите оставихме в нашите сейфове в местната банка в Инвърнес. Друга част осребрихме и аз най-после се сдобих с кредитна карта за внушителната месечна лихва, която ми се пада от още по-внушителната ми банкова сметка. Така успявах да дам и своя принос за съвместния ни живот в къщата на Хелън край езерото Лох Нес. Веднага щом се прибрахме в къщата започнах да работя върху писмеността на извънземните от плочките, които открихме в Атлантида. За няколко дни успях да изолирам гласните, след което започнаха да се оформят и имената на древни градове. На едната от плочките имаше и карта, с чиято помощ успях да разкрия местонахождението на останалите центрове, в които е съществувала първата човешка цивилизация. Всички те бяха на неизследвани от съвременната наука места. Сякаш цялата археология досега се бе занимавала с измислена история на човечеството, която бе умишлено създадена от извънземните, за да прикрие унищожените от тях първи градове на хората с техните огромни залежи от диаманти. Имах основания да не се съмнявам, че това се е случило точно така: Извънземните са открили преди около 10-15 хиляди години няколкото развити градове на първата човешка цивилизация. Разбрали са, че в тях основно разменно средство са диаманти – най-твърдите камъни, от които те са имали нужда, за да задвижват своите междупланетни летателни апарати. Какво се е случило с първите хора не знам. В Атлантида на остров Гренландия нямаше следи от военен сблъсък. Дали са се спасили на друга планета? Дали все още обитават Земята в някой таен град? Или са били отвлечени от извънземните? Нямах представа. Поне на този етап. Беше слънчева утрин над източна Шотландия. Перести облачета се гонеха над езерото Лох Нес. Аз пиех кафе на пейката пред вратата на къщата, вдъхвах от аромата на стотиците цветя в градината на Хелън и я чаках да се събуди. Предишната вечер до късно бях превеждал плочите и знаех местоположението на няколко от градовете на Първата цивилизация. Щях на закуска да повдигна въпроса за това накъде да поемем.     СЛЕДВА....................

В извънземната писменост – данни за неоткрити градове.
Озирическата столица в Сахара, Шамбала, Нан Мадол, Тунгуска река Северния полюс, Древна Гърция.
Тайните градове са първата човешка цивилизация, използвала диамантите като разменна монета.
Извънземните са унищожили тази първа цивилизация и са я заменили със съвременната, за да запазят за себе си добива на диаманти, с които задвижват летателните си апарати.
Първите хора са създадени в Лондон в края на ХІХ век и историята на човечеството е фалшифицирана умишлено, за да не се открият древните диамантени градове.
С Хелън на пътешествие в другите градове. И на все по-богати почивки в различни точки на света ...