„Затворнически” дневник – 7 декември 2012 г. Защо „затворнически дневник”? Защото се чувствам като затворник. Защо се чувствма като затворник? Защото нямам постоянна работа, приходите ми са смешни, не полагам кой знае каква грижа за дома си освен, че чистя и хвърлям кофата. На издръжка на майка ми съм. На 36 г. Положението обаче е по-лошо, защото имам чувството, че с който и да живея се превръщам в негов затворник. Идеалът ми за семейство е от баща, майка и деца. Моето дете расте без баща. Не ми стигаха парите. Тръгнах си. Има нещо повече от това. За повече от двадесет години учене по училища и университети не се намери работно място за мен в родния ми град. Ето защо намирам родния си град за своеобразно дело на зъл бог, който ме е затворил в него, за да ми отнеме всяка радост. Спестяванията ми не стигат, за да избягам да живея на друго място с надежда за ново начало или по-добър живот. Не стигат дори, за да живея със самочувствие и принос за близките си тук. Поради всички тези причини наричам тези разсъждения „затворнически дневник”.   Възможен ли е живота на индивида без мечти и надежда? (Есе на екзистенциалиста) В човешкото общество индивидът няма право на свобода. Освен ако не е достатъчно богат. Град София, в който мизерно съществувам е един голям затвор. Природата няма нищо общо с човешкото общество. Човешкото общество няма никога да заживее в хармония, докато не отиде да живее в пустинята и в пещерите. Просто защото всеки се блазни от идеята да ограничава другия. Докато има полицаи ще има престъпници. Самото съществуване на полицията кара хората да искат да пристъпят закона. Следователно общността на неправомерно забогатялите ще е винаги в напрежение срещу общността на полицията. Казвам „общество”, защото ако един успее да пробие ограниченията той има нужда от друг, който да го оправдае. Уравнението по-богат престъпник + по-богат адвокат = победа е постоянна величина. Оттам идва подкрепата на средната класа за държавата, подкрепата на държавата за полицията и безкрайното лутане на полицията в търсене на виновния. А виновният е Господ, който е сътворил Адам и Ева. Или Еволюцията на Дарвин. Двама неуловими престъпници. А всъщност единствените престъпници. Идеите за правилно и вредно убиват някой души. Отговорът е музиката, бавното предъвкване на храната и мечтата. Но от мечтата, за която присъства знанието, че е неосъществима понякога боли. Какво ни остава? Бавното гаснене, нежеланието. Нежеланието към едно може да отиде до крайност – до нежелание за живот. Режим? Режимът убива порива към свобода. Редуването на добро и умерено, ненавреждащо на другите зло? Самотата добро ли е? Идеите? Съидейниците? Ако всичко, което искам е достоен труд и една поляна, един залив. Защо да ми трябват пари, след като на света има стотици хиляди празни заливи, празни поляни в този момент. Това е абсурд! Това е насилие над душата ми! Посредничеството на професията чрез послушание на шефа за получаване на средства за достигане на един залив, който Вселената е сътворила празен – това е абсурден ред! Протестът ми също не води до нищо... Понякога си мисля, че Господ съществува само, за да ме държи в килията, която наричам своя стая. Къде е златната среда между това да бъда милионер и това да съм бедняка, който всъщност съм? Все си мисля, че това е средната работна заплата в страната, чийто поданик съм. Но явно Господ не мисли така. Къде е златната среда между това да карам Хъмър със сто на магистралата и това да крача само из квартала си? Все си мисля, че това е един Форд например. Но явно Господ не мисли така. Къде е златната среда между това да имам харем и да карам на мастурбация? Мислех си, че това е една жена. Но явно Господ не мисли така. Къде е златната среда между това да съм шеф на завод и да пиша само за собствено развлечение. Къде е радостта от личния принос? Все си мислех, че има някаква постоянна професия и за мен – училият повече от 21 години. Но явно Господ не мисли така. Къде е златната среда между това да живея като мъченик или като гуру-светец. Все си мислех, че това е балансираното семейство, в което всеки си тежи на мястото. Бащата се прибира от работа – нямам работа. Майката готви – майката на детето ми ме изхвърли. Детето свири на пиано – не съм виждал дъщеря си от близо година. Казват си „Добра вечер”. Това е „планът на Господ” за мен. Да ме доведе в пустинята, в която няма надежда и поради това няма дори желание за живот. Каква е ползата от това есе? Който го прочете да сравни своето положение с моето и да разбере колко много има... И да се почувства щастлив. Ролята на жертвата. За това ме е отгледало собственото ми т.нар. „семейство”. Но всъщност бих предпочел някаква друга съдба. Каквато и да е друга съдба. Някой би казал: „самоубий се като си толкова нещастен”. Страх ме е. Не от смъртта, защото сравнена с живота ми тя ще е истинско избавление, а защото се опасявам да не започне всичко от начало. Бих поживял далече. Много далече. На Бяло море, например, не на Черно, че всичко около мен ми се вижда черно. Това е моята последна мечта, последна надежда. Защото съм убеден, че животът на индивида е невъзможен без мечти и надежда.   За отношението към Битието на писателите екзистенциалисти Екзистенциализмът е едно от най-популярните течения в областта на философската литература през ХХ век. Между двамата нобелови лауреати Сартр и Камю прехвърчали забележки относно творчеството на другия. За мен „Погнусата” на Сартр надминава като качества „Чумата” и „Чужденецът” на Камю като образец на екзистенциалисткия роман, най-малкото защото разказът се води от първо лице единствено число и разказвачът е самотен пътешественик. Самотен е и образът на „Той” в „Последния човек” на Бланшо. Но най-разумен, скромен и естетично-екзистенциален остава Бернарду Суареш на Фернанду Пешоа и самият Пешоа. У Сартр и Камю намираме на моменти отвращение от света, вероятно като резултат от крайната самотност на героите им. У Пешоа това е сведено до минимум. В този смисъл той е най-жизнерадостния, най-жизнеутвърждаващия писател-екзистенциалист. Другата му отличителна черта е неговата честност. Това е и може би най-големия му принос – не толкова създаването на екзистенциалния герой Суареш, но личния дневник на самия Пешоа. Личният му дневник е пример за екзистенциална творба, която не отрича Битието по никакъв начин и не носи никакво негативно чувство. Коментирайки „отношението към”, което според някои учение е белег за култура в подраздела му към Битието, може би най-ценното ни наблюдение би било в прочитането на „Битие и нищо” на Сартр. За съжаление тази творба ми е достъпна само на английски. Може би ще я преведа, може би ще я издиря антикварно. Не знам бъдещето.   За бога на градовете и бога на моята надежда Винаги съм смятал горите и моретата за по-висши от хората. Гледката на едно дърво или една гора, на една вълна или на безкрайната морска шир ми е носела в някой случай чувство за взаимна любов. Може би защото от известно време нямам човек, който да обичам. Дългът, уважението, навременната помощ и любовта са различни неща. Отглеждането и поддържането на живота в смисъла му на семейства спадат към дълга. Той също носи радост, а не само тежест. Може би когато е доброволен и намира за награда тихата радост и благодарността. Уважението към всички хора е друго задължително чувство. То може да се проявява най-малкото като ненамеса при липса на нужда. На спазване на дистанция, на уважение към личния живот и личното пространство. То се изразява и в учтиво и културно обръщение към другите, съобразно, например, тяхната възраст. Навременната помощ идва когато е потърсена и поискана. Тя също е задължителна, но само предвид възможностите на отдаващия. Любовта е възможна само между един мъж и една жена. И то на техен собствен остров. Сиреч – почти невъзможна или по-скоро възможна само за богатите. Любовта към някое божество е заместител – по-лесен за живота на хората, които не могат да живеят без любов. Исус Христос е достоен за любов – праведен, помагащ, премного мъчен и несправедливо умъртвен. Дева Мария и всички богини-деви също. Манве е достоен за почит, защото е най-съзвучен на Илуватар. Рама е достоен за почит, защото е справедлив цар. Авалокитешвара и всички бодхисатви са достойни за почит, защото те са дали обет за спасяване на всички човешки същества. Те не са точно мъченици, но по-скоро стожери на доброто съществуване на хората. Йехова и Шива са гневни и жестоки богове, Вишну е множествен – такива богове не са достойни за почит. Разбира се Йехова като покровител на еврейските ценности – семейство и семеен бизнес е дори препоръчителен. Аллах е бог-потисник на по-добрата половина от човечеството – жените, сиреч също е недостоен за почит. Разбира се, ако жената-мюсюлманка е съгласна да е в подчинено положение на своя мъж, това в много случай е доказало своята ефективност. И все пак, след всички тези примери, намирам своя бог в един Посейдон-Нептун, който пази лодката ми по време на риболов, или в горските дриади, които ме повеждат със смях в една омагьосана гора, която мога да нарека свой дом, във въздушните силфи, които ме карат да се чувствам лек като вятъра, когато танцува, или като птица в свободата на безкрайното небе, или във речните ундини, които ми нашепват за покой и збрава край един горски поток, или във Валарите във Валинор – всичките мъдри, всичките по плана на Илуватар разпределени в грижа, всичките красиви. Но всички духове на четирите елемента - елементалии, според авторитетните източници са невидими... Ще кажете: "Как тогава са ги описали?". Не ме интересува. Остава ми само надеждата, че моите любими невидими елементалии са около мен, понякога в килията, пардон, стаята ми. И някога ще ми помогнат да стигна до самотния остров, до брега на Бяло море, до къщата в безкрайна гора... Амин! Наздраве! Лека нощ!