Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.10.2012 06:02 - "Таен остров" (4) роман - продължение...
Автор: jhwty42 Категория: Хоби   
Прочетен: 943 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 17.11.2012 04:05


На сутринта ме събуди тихия ромон на дъжда. Станах от дивана, на който спях и се протегнах. Приближих се до прозореца. В далечината над Лох Нес бяха се спуснали тежки сиви облаци. От дъжда цветята в градината изглеждаха още по-ярки. Реших да опитам този път аз да направя закуската. Приготвих набързо сандвичи с топено сирене, варени яйца и сипах по чаша кафе и натурален сок. Сервирах и зачаках Хелън да се събуди.

Взех енциклопедия „Британика”, за да потърся още данни за остров Гренландия – нашата предполагаема Атлантида. Както и знаех, пишеше, че това е най-големия остров на света и най-слабо населената територия. Това се дължи на факта, че около деветдесет процента на острова, на практика всичко освен бреговата линия е покрито с ледове. От картата ми направи впечатление, че подобно на описанието на Атлантида, най-високата точка на Гренландия е в центъра на острова. Връх с височина над три хиляди метра. Земите, покрити с ледове около него плавно се спускат към бреговете на острова.

 Политическият статут на острова бе автономия в рамките на Кралство Дания. Учудих се, че такава малка държава като Дания може да има такова обширно владение.

Предполагаше се, че островът е населен от номадски ескимоски племена около 3000 г.  пр. Хр. Стана ми интересно дали местните са откривали артефакти или каквото и да било свързано с по-дълбоката древност на ледения остров. А може  би сред тях съществуваха легенди, свързани с мистични събития от миналото на земите им. Определено имаше какво да търсим с Хелън.

Чух раздвижване на втория етаж и тя скоро слезе по витата стълба. Косата и бе симпатично бухнала. Изглеждаше уютно с пижама, огромните пухкави чехли и дебелия халат. Лицето и също бе пухкаво от съня.

-          Добро утро – поздравихме се.

-          Какво четеш?

-          Преглеждам основните данни за Гренландия.

-          Как е времето там? Ооо закуска! Браво на теб – седна на масата и ми махна да й правя компания. Оставих тома.

-          Изглежда е бая студено. Най-високата температура едва достига десет градуса. Ще ни трябват дебели шуби – казах и погледнах скептично спортното си есенно якенце.

-          Откъде ще започнем и какво ще търсим? – Хелън сладко хрупаше филия с хляб.

-          Ами зависи от транспорта. Предполагам, че от най-близката столица – исландската Рейкиявик ще можем да хванем полет или кораб до Нуук – официалния административен център на Гренландия. Градче само с петнайсет хиляди жители. Мисля че ще е хубаво първо да разпитаме за легенди и артефакти. Може би в местния музей, ако има такъв, или библиотека.

-          Ахъм. И после?

-          Ами ако това е Атлантида, то на най-високия връх трябва да има храм. Въпросът е, че той е покрит с вечен лед и нямам идея как можем да го проучим.

-          Това ще го мислим на място. Звучи интересно. Днес можем да излезем за екипировка и утре да хванем самолет от Глазгоу за Рейкиявик. До Глазгоу ще пътуваме с моята кола. Ще я оставя при приятелка. Каква екипировка ще ни трябва според теб?

-          Ами топли и леки дрехи, спални чували за минусови температури, газов котлон. Замразени храни ще вземем от Нуук ако тръгнем към вътрешността на острова.

Хелън кимна. Довършихме закуската и се приготвихме да идем за екипировка до града. Лесно намерихме магазин за спортна екипировка и купихме необходимите зимни дрехи, по една голяма раница и чувал и други неща от първа необходимост за приключенско пътуване в пустошта. Прибрахме се и вечеряхме край камината.  

На другия ден рано сутринта тръгнахме за Глазгоу. Времето се бе прояснило. Типични шотландски облаци се гонеха на югоизток, към централната част на страната, където отивахме. Но вече не носеха дъжд. Отне ни няколко часа да стигнем до Глазгоу. През това време се наслаждавах на гледката от двете страни на пътя. Слушахме „Кланад” на CD-то, пасваше идеално на пустите зелени хълмове, които прекосявахме. Още веднъж се удивих на комбинацията на приглушената слънчева светлина и всезелената планинска пустош. Зеленото на хълмовете сякаш блестеше. Следобедът бавно настъпваше, когато навлязохме в Глазгоу. Приятелката на Хелън живее в центъра на града, на стара занаятчийска уличка, където мъжът й има бижутерско ателие. Настанихме се у Миранда и Джон и излязохме до аерогарата да си купим билети. Аз предложих да разгледаме местния музей, но докато стигнем до него бяха затворили. Прибрахме се и седнахме да вечеряме. Миранда беше сготвила пуйка със зеленчуци.

Оказаха се много земни хора. Джон беше впечатлен от целта на пътуването ни.

-          Бих ви придружил – каза – но имам голяма поръчка за вдругиден. - Подаде ми купата с пюрето и запита – наистина ли мислите, че можете двамата да направите такова сериозно откритие, което не е било по-силите на десетки учени?

-          Теорията ни е добра – отвърнах – но откритието не е задължително. Ако си изкараме добре и научим нещо за Гренландия само по себе си ще е приятно.

Смигнах на Хелън. Правех се на реалист, но дълбоко вярвах, че сме на прав път. Смених темата и заразпитвах домакините за тенденциите в забележителния им град. От своя страна им разказах накратко за България. Побъбрихме учтиво и се оттеглихме да пренощуваме.

На сутринта ни изпрати Миранда. Махнахме си с Джон, който вече обработваше златни украшения в остъклено приземно ателие край входната стълба. Оставихме колата на Хелън паркирана пред входа и ключовете на Миранда, която можеше да я премести при нужда. Махнах на такси. Хвърлихве раниците в багажника и се отправихме към летището. Нямаше никакви материали за Гренландия. Самолетът ни беше малък, частен. С около тридесет седалки. Освен нас се качиха само двама пътници – смугли, с леко дръпнати очи, предположих че са гренландци. Пилотът явно имаше информация, че не чака повече хора, тъй като запали веднага двигателя и след минута се издигнахме над Глазгоу. После полетяхме на северозапад над океана.

Гледката на отдалечаващия се остров и безкрайното синьо на Атлантика беше вдъхновяваща. Не бях летял толкова дълго над синя пустош. Белите гребени на вълните бяха единственото разнообразие. Хелън заспа на рамото ми. Придърпах палтото си, за да я завия. След повече от час на хоризонта се появи Исландия. Островът бе точно какъвто си го представях – сив и планински. Направихме кратък престой в столицата – Рейкиявик, колкото да се качат семейство от същия тип гренландци и отново се издигнахме във въздуха. Посоката този път беше повече запад, отколкото север. След още малко повече от час се появи и белия остров. Внушителен бял хоризонт от безкрайни ледове. Полетяхме над тях. За първи път се зачудих как може да се открие каквото и да било в тази пустош.

Хелън се размърда на рамото ми и се огледа.

-          Гренландия – посочих аз през прозорчето. Тя погледна постепенно уголемяващия се остров и изкоментира:

-          Леле, това място наистина е цялото в лед. Не мислиш ли, че много трудно ще открием нещо ново на подобно място.

-          Тъкмо това си мислех. Логично е такава лесно обозрима и еднаква бяла повърхност да няма никакви непознати изкуствени структури. Не знам. Явно ще разчитаме на шанса си.

Бяхме леко заобиколили източния бряг и сега, покрай южния се отправяхме на северозапад, към столицата Нуук. Не след дълго и тя се показа на хоризонта. Пилотът, от който ни делеше една преграда викна:

-          Пристигаме до крайното местоназначение.

Летището се открои в южния край не неголямото селище. Пилотът уверено насочи самолета надолу към централната писта. Колесника плавно докосна земята и продължи по нея. След няколкостотин метра самолетът напълно спря. Слязохме и си взехме багажа. Малката групичка от нашите спътници се отправи към правоъгълна сграда, която се оказа централната сграда на летището. Въздухът беше студен – не повече от десет градуса по целзий. В чакалнята имаше няколко души, които до един ми няпомняха на ескимоси. Явно такъв бе расовия тип на основното население на остров Гренландия. Пред сграда видяхме таксита и се качихме на първото.

-          Откарайте ни до най-добрия хотел ако обичате – обърнах се към шофьора. Имах предвид, че Нуук изглеждаше като селище на ескимоси-рибари и не бях сигурен дали щяхме да се чувстваме достатъчно комфортно в някой второстепенен хотел.

Шофьорът измина две пресечки и уверено заяви:

-          Десет долара! – дадох му. Нямаше как да започнем престоя си тук с караница.

Слязохме, взехме си двете раници и се огледахме. Намирахме се на улица от дълга редица от сиви правоъгълни сгради. По тротоарите имаше тук-таме замръзнал лед. Хората бяха облечени в дебели зимни шуби. Трафикът не бе особено интензивен.

-          Влязохме в хотела. Четири звезди. Що-годе луксозна атмосфера. Хората се бяха постарали, макар че четиризвездните хотели в Европа са с доста по-добро обзавеждане.

На рецепцията имаше млада местна жена, която ни поздрави. Поръчах две единични стаи и един пътеводител за града. Хелън плати с кредитна карта.

-          Среща след половин час в ресторанта за обяд?. Кимнах утвърдително. Качихме се по стълбището. Стаите ни бяха на втория етаж. Махнахме си за до скоро. Влязох в моята стая. Взех си душ и се преоблякох.

Когато слязох в ресторанта Хелън вече беше взела маса. Не че в салона имаше много хора – повечето маси бяха празни. Поръчахме вегетарианско плато. Повечето местни морски деликатеси ни се сториха тежки. Нямах доверие на бързата смяна с екзотична кухня. Хелън каза:

-          Прегледах справочника. Има музей на града и библиотека. От къде мислиш да започнем?

-          Мисля, че най-добре е да ида и да поразпитам за легенди в местния бар. Предполагам, че в музея и библиотеката седят възрастни жени, които и понятие си нямат за вътрешността на острова или за нещо по-нетипично около неговата история. По-добре ще е да питам някой стар рибар. Но за по-успешно събиране на информация ще те помоля ти през това време да останеш в хотела или да излезеш, но до близките магазини. На това слабо населено място чужденците лесно се открояват, а по-добре да не привличаме много внимание, за да имаме повече свобода на действие.

-          О кей. Тъкмо ще изляза за козметика и ще си взема една дълга гореща вана.

Хапнахме и тръгнахме по задачите си. Излязох от хотела и се огледах. Вдясно, по изчисленията ми улицата се спускаше към пристанището. Вляво отиваше към североизточния край на града, който бе на по-издигнат терен. Бар не виждах, поне не до една пресечка разстояние в двете посоки. Имаше магазини за сувенири, ресторант и универсален магазин. Тръгнах вдясно надолу към пристанището. На първта пресечка имаше светофар. Изчаках едно червено, при което не мина нито една кола. На следващата пресечка светофар нямаше, просто улицата бе пълна със складове, а отсреща вече започваха доковете на пристанището. Огледах се. Вляво от мен, по продължението на тази втора пресечка се мъдреше неонов надпис „бар”. Открих каквото търсех. Влязох в голямо помещение, разделено с няколко прегради. Беше опушено и миришеше на вкусна кухня. Имаше общо около десетина посетители. Вляво, зад бара, стоеше внушителен местен господин с бяла престилка. Отправих се натам и поръчах бира. Не усещах да ме гледа подозрително като нов елемент. Просто си вършеше механично работата. Явно туристите не бяха нещо съвсем непознато за острова. Реших да се пробвам в момент, в който не беше зает.

-          Извинете – започнах – говорите ли английски?

-          Малко – бе отговора. Нито любезен, нито смръщен. Делови.

-          Аз съм историк, който се интересува от непознатата история на вашия остров. Дали бихте ме насочили към някой местен, който разказва, например, за духове и отдавна забравени легенди?

Барманът се замсли за момент. После отсече.

-          Трябва ви Стария Джон – така му викаме – истинското му име е непроизносимо за вас.

-          Къде мога да открия въпросния джентълмен?

-          Ей там, в дъното. – и махна с ръка към най-отдалечения участък от помещението. С накривената шапка.

Благодарих му и се отправих към посочената личност. Старецът седеше пред димяща чаша. Изглеждаше като стар индианец в духовен транс. Зареян поглед, неподвижно тяло. Попитах го има ли свободно място и той махна с ръка да сядам. Седнах и настъпи неловко мълчание. Чудех се как да го предразположа. После започнах:

-          Казаха ми, че вие знаете стари истории за острова? – реших да го изчеткам като местен авторитет.

-          Какво търсиш? – отново директен отговор. Не лош английски. Обнадеждих се.

-          Стари места. Много стари. Преди познатата история. Непознати и неизследвани. Има ли такива?

Старецът ми хвърли бърз поглед и после отново се загледа напред, все едно виждаше отдавна забравени времена, места и хора.  

-          Всичко на острова е ясно. Лед и пак лед. - замълча за малко и после заговори по-тихо. – но има едно място, където никой не ходи. Викаме му „Заливът на предците”. За него се носят различни слухове.

-          Какви слухове?

-          Най-вече, че е обитаван от духове. Че много отдавна изчезвали хора. Че нощем понякога се виждат странни светлини. Такива работи.

-          Как мога да стигна до там?

-          Не можеш. Никой не ходи там. – пак пауза – но аз мога да те закарам. За сто долара.

Старецът си беше изпечен бизнесмен. За момент се зачудих дали не си измисля всичко просто, за да припечели нещо от един лековерен турист. Реших да пробвам как ще реагира на отказ. 

-          Много съм ви благодарен за информацията – и се направих, че се каня да ставам. Той не реагира. Само сви рамене. Хареса ми. Не се пазареше. Направи ми впечатление, че не свали от цената. Затова продължих:

-          Къде мога да ви открия по-късно през деня?

-          Или на тази маса, или на място номер 50 на пристанището.

Реших да го оставя така, без определен отговор. Имах нужда да намеря потвърждение за това място поне от още една инстанция. Не заради стоте долара или времето, което щяхме да загубим, а заради истината. Затова не исках да го лъжа, че непременно ще потърся услугите му. Отново му благодарих и този път наистина станах от масата.

Излязох от бара и се загледах към морето отвъд пристанището. Денят бе слънчев. Някакви местни птици надаваха крясъци. Кипеше дейност около няколко лодки. Тръгнах обратно към хотела.

Почуках на стаята на Хелън. Тя ми отвори и седнах на табуретка да й разкажа какво бях свършил. Тя също бе на мнение, че трябва да питаме за този залив и някой друг. Най-добре в музея или библиотеката. Според справочника на града и двете сгради бяха на централния площад, само на пресечка от нашия хотел. Тръгнахме на там.

Този път излязохме от хотела вляво, на североизток и на следващата пресечка свърнахме на югозапад. И двете улици бяха почти празни. Хората явно все още бяха на работа в офисите наоколо. След стотина метра излязохме на централния площад. В средата му бе издигната статуя на викингски мореплавател, предположих, че е Ерик Червенокосия, който първи пристигнал на острова през десети или единайсети век, не бях съвсем сигурен. Тук разбира се вече е имало няколко народа от ескимоси. А Ерик по-късно стигнал и до беговете на днешна Канада, сиреч „открил” Америка, четири столетия преди Колумб.

Открихме библиотеката преди Музея. Сградата бе двуетажна, сива. Датската власт не се бе старала много в архитектурната украса. На гишето вдясно от вътрешната страна на входа имаше възрастен дядо с вид на европеец. Четеше книга. Потропах леко на прозореца и го заговорих:

-          Добър ден. Търсим сведения за един залив, който тук наричате „Заливът на предците”. Историческа справка.

На човека явно това място не му говореше нищо. Но каза.

-          Отделът на библиотеката за острова е на първия етаж вдясно. Търсете господин Сусмут. Млад човек, местен. Ако въбще имаме някакви сведения – той ще знае.

Благодарихме и се отправихме към посоченото място. Коридорът бе от големи мраморни плочи. Прозорците бях чак в неговия край. Създаваше се мрачна атмосфера. Единственото обзавеждане бяха тежки дървени каталози – безброй чекмеджета. Други посетители нямаше. Скоро открихме и посочения кабинет. На вратата имаше табелка с две имена, първото от които бе на господин Сусмут. Почукахме и отвътре ни отговори глас на местния диалект. Свихме рамене, предполагайки, че става въпрос за „влез”.

Кабинетът бе ярко осветен от огромен прозорец, който гледаше към площада. Господин Сусмут седеше на бюро вдясно от врата. Поздравихме на английски и той отговори на английски с лек диалект.

-          Търсим исторически сведения за „Залива на предците”. Насочиха ни към вас.

Той махна с ръка и ни посочи да седнем на стар диван срещу бюрото му.

-          Разбира се. Заповядайте! Нямаме много посетители тук, което означава, че за мен ще е чест да ви помогна. Истината е, че съм чувал за мястото, но не знам подробности. Изчакайте ме десетина минути, за да събера няколкото книги за местната география и легенди, в който мисля, че ще можем да открием повече.

Кимнахме и той се втурна да търси книгите. Спогледахме се.

-          Много учтив младеж – каза Хелън и стана да разгледа книгите в кабинета. Аз се загледах през прозореца и така зачакахме Сусмут да се върне.

Не след дълго той връхлетя в стаята и тропна една купчина книги на бюрото си. Подаде ни по една от тях. На моята пишеше „География на Гренландия”. Беше скромно от към обем издание с илюстрация на поредното безкрайно бяло поле. Изглежда местните си ги различаваха.

-          Това са все справочници, които намерих  - каза младежът. – Потърсете на показалеца с буквата „И” – Илулисат. Това е един от административните ни центрове. Разбира се на европейци като вас той би се сторил изключително малко градче – около 5 хиляди жители. Заливът на предците се намира на север от него. На края на пътя. Там е съществувало малко рибарско селище, което се снабдявало от Илулисат, но постепенно било изоставено. Причините, според тези книги са, че количеството риба намаляло. – Той замълча – което на мен ми се струва невъзможно. Бреговете на Гренландия изобилстват с риба, дори в крайния север. Но това е всичко, което намерих за Залива. Намира се на двадесет и пет километра, северно от Илулисат. От Нуук до Илулисат можете да наемете кола или лодка. С кола ще ви излезе по-евтино. По-малко харчат от лодките и службата за коли под наем са точни и коректни хора. Имат точни тарифи за разлика от лодкарите.

-          Колко километра са до Илулисат? - попитах

-          Горе-долу сто и петдесет – отвърна Сусмут.

Спогледах се с Хелън. Тя кимна с глава.

-          Къде можем да намерим бюрото рент-а-кар? – беше следващият ми въпрос.

-          В северната част на града. Предполагам сте отседнали в хотел „Нуук-Централ”? – потвърдихме – на две пресечки северно от хотела ви. Лесно ще го откриете. Единствената подобна служба в града ни. Всеки може да ви упъти.

Благодарихме на Сусмут. Той беше толкова щастлив, че може да помогне, та ни подари една от книгите – географския справочник – за да не се изгубим, пък и имали два екземпляра. Сигурно бяхме единствените хора, които някога го бяха молили за информация, за да ни подари един от двата броя на книга от библиотеката. Или пък разполага с голям бюджет и възможност за набавяне на нови издания.

Напуснахме библиотеката. Хелън предложи да изпием по чаша топъл чай в някоя местна кафетерия, следобедът преваляше. Утре, на светло, ще вземем кола за Залива. Речено-сторено.

На отсрещния край на площада открихме сносно кафене. Няколко масички от светло дърво с пъстри покривки и стъкло отгоре им. Бар-плот от същия цвят дърво. Огромна кафе машина и два-три фризера на „Кока-кола”. Собственикът пушеше лула, а младо момиче приемаше поръчките. Поръчахме си два чая и се загледахме в тихо пристъпящия здрач навън. Местни хора прекосяваха площада на път от работа към къщи. Донесоха ни чайовете. Бяха „Липтън”, в големи чаши.

-          Мислиш ли, че ще открием следи от Атлантида в изоставено селище на този забравен от Бога остров? – Хелън зададе скептичен въпрос, но с усмивка, сякаш по-скоро се майтапеше с местните за да ме разведри.

-          По-логично е да не открием нищо - признах. – Но пък помисли само – ще разправяш на колежките, че си се озовала заради един мечтател почти зад Северния полярен кръг!

Засмяхме се и ни стана по-леко в спускащата се вечер на един далечен остров. Загледах профила й. Изглеждаше спокойна, умиротворена, зареяна надалеч, сякаш отвъд площада.

-          Искам да ти благодаря, че си с мен в гоненето на тази мечта, че въобще ми повярва. – започнах неуверено.

-          Няма за какво – отвърна. – Това си е живо приключение за мен. Работя в библиотеката в Инвърнес от години и през това време не съм ходила по-далеч от Лондон. Разглеждаме далечен остров, има нещо чисто в атмосферата тук. Харесва ми. Каквото открием-открием. При всички случаи вече сме по-богати душевно, с едно приключение. Така че, не си мисли, че си ми длъжник. Аз също мога да ти благодаря за това, че ме изкара от еднообразния делник.

Допихме си чая в блажено мълчание. После в мрака се прибрахме в хотела. Хелън ме хвана под ръка. Улиците се бяха заледили. В коридора пред стаите си пожелахме „лека нощ”. Влязох си в стаята. Взех дълга вана и легнах да спя.

Събуди ме потропване по вратата. Облякох халата, който намерих в стаята и отворих. Хелън вече беше облякла красив дебел вълнен пуловер. Изглеждаше свежо.

-          Денят е чудесен. – връхлетя в стаята ми и отметна пердето. Навън грееше ярко слънце. – Чака ни пътуване! Закуска след половин час в ресторанта долу. Да си си стегнал и багажа до тогава. Направо го вземи с теб, за да напуснем хотела веднага след като хапнем.

-          Дали да освободим стаите? – попитах все още сънен.

-          Разбира се! В Илулисат също ще има хотел. По добре да останем там, за да имаме достатъчно време да претърсим добре мистериозното изоставено селище.

-          Права си. – измънках. Тя изхфърча от стаята, а аз отидох да си измия очите. Стегнах си багажа и слязох в ресторанта. Видях нейната раница до вратата и оставих и своята там. В ресторанта отново почти всички маси бяха празни. Или хотела нямаше кой знае колко гости, или по-голямата част от тях бе предпочела руум-сървис, или дори закуска в града.  

Хелън отново бе избрала маса край огромния външен прозорец. По улицата трафика хич го нямаше – предимствата на малкия град. Спътницата ми вече пиеше кафе. На масата имаше още едно и аз седнах пред него. Махнах на сервитьора и той се приближи. Беше местен мъж с добри обноски, облечен в черен панталон и бяла риза. Бяла кърпа бе преметната на свитата му в лакът лява ръка. -        - Да, сър? – запита ме. Наистина нивото на хотела бе чудесно, а аз си мислех, че Гренландия е остров на ескимоси в иглута. -         - Дали имате местен вестник със световните новини на английски? – запитах го. -       - Не, но получаваме „Дейли Телеграф”, „Индипендънт”, „Ню Йорк Таймс” и „Вашингтон поуст” всяка сутрин – отвърна той.    -         - „Дейли Телеграф” ако обичате и две препечени филийки за мен, а за дамата – обърнах се към Хелън. -         - Тост с швейцарски чийз и бутилка „Перие” – отвърна тя. -         - И за мен вода – добавих, но газирана. -       - Този хотел може да го търсим в Илулисат – коментирах с усмивка, след като сервитьорът се отдалечи. -         - Наистина са на ниво – съгласи се Хелън, но тя със сигурност бе свикнала повече от мен на подобна изискана атмосфера. След малко дойде и закуската ни, която изядохме с апетит. Хелън се разплати с кредитна карта и явно вече бе оправила сметката за стаите. Чувствах се неловко по този въпрос, но колкото пъти предложех от скромните си спестявания тя ми се смееше с коментар, че може да зарине остров Гренландия с лири стерлинги и все още ще и остане половин банков трезор, пълен с евро. Нямах причина да не й се доверя. Напуснахме хотела с раници на гърбовете ни и се запътихме на север, към Бюрото за коли под наем. Скоро го открихме. Представляваше неголям ограден с бяла прозрачна ограда и кашпи с цветя паркинг. Собствениците изглеждаха местни баща и син. Бащата беше едър, но синът не му отстъпваше нито по ръст, нито по килограми. Като че ли единствената разлика между тях, освен годините, беше брадата на бащата. Запитах ги колко ще ни струва кола за три дни и по-старшият ми отговори. Бяхме решили, че по ден за път и ден за оглед на Залива ще са ни предостатъчни. Споменах за къде се отправяме и че най-късно на третия ден вечерта ще получат колата си обратно невредима. Броихме сумата, този път в брой и бащата каза на сина си коя кола да докара. Оказа се син шевролет. В багажника ни посочиха веригите за по-затрупани, или заледени участъци. Стиснахме си ръцете и те с усмивка ни пожелаха „на добър път”. Поех първото шофиране, а Хелън ми казваше на къде да завия, за да напуснем Нуук в северна посока. Градът наистина беше малък и след пет-шест пресечки излязохме на добре поддържано шосе на север, към Илулисат. Пътят превеше леко изкачване към заснежени хълмове, зад които, на изток, пейзажът бе изключително снежен. На запад се беше ширнало морето – гладко, синьо, тук-таме с някоя лодка. Шосето се простираше пред нас на километри все покрай брега. Отляво на пътя морето преминаваше от ярко-синьо към почти бяло от светлина на север, а отдясно теренът все така леко се издигаше, заснежен, към сърцевината на острова на изток.
- Харесва ми тази синьо-бяла пустош! – обади се по едно време Хелън. – Става ми леко на сърцето от гледката на тези огромни пространства все синьо и бяло. На теб харсва ли ти?
Отклоних за миг очи от пътя, колкото да хвърля поглед на пейзажа и отвърнах.
- Наистина е приятно. И си права, че действа успокояващо. Направо бих заживял тук, ако не беше толкова ниска средната годишна температура. Поминъкът е явно рибарство. Ще изкърпя някоя стара лодка и ще ловя риба. Сигурно има от любимата ми сьомга. За келтите е била символ на мъдростта. А на мен ми е просто вкусна. Обожавам и хайвер.
- Май ти е време за обяд. – засмя се Хелън – така както обясняваш чак на мен ми се прияде. Дали оттук до Илулисат ще открием някое крайпътно заведение. Бих хапнала топла рибена чорба.
- На картата няма ли нещо?
- Нищичко. Колко километра остават до града?
Аз погледнах километража:
- Изминали сме двадесет и пет. Значи около стотина. Ще ги вземем за час – час и половина.
- Добре, значи, че вчера купих бисквити. – Пресегна се и извади от ранницата си пакет бисквити. Отвори ги и ми подаде една в устата.
- Браво на теб. Истината е, че тъкмо започнах да чувствам глад.
Хапнахме бисквитите и пихме минерална вода. Слънцето се издигна към зенита си. Пътят бе пуст. Нямаше движение нито на север, в нашата посока, към Илулисат, нито обратно към Нуук.
Както и бях предрекъл след още един час, изминал в сладки приказки и успокояващ синьо-бял пейзаж на хоризонта забелязахме предградията на Илулисат. Лесно и отдалеч ги различихме, тъй като бяха първото по-тъмно петно на десетки километри около нас. Когато достигнахме града се оказа, че това съвсем не са предградия,



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jhwty42
Категория: Хоби
Прочетен: 58026
Постинги: 18
Коментари: 7
Гласове: 5
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031