Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.10.2012 21:10 - Таен остров
Автор: jhwty42 Категория: Хоби   
Прочетен: 1288 Коментари: 2 Гласове:
0

Последна промяна: 09.10.2012 21:16


 „Таeн остров”

Роман. Автор Димитър Алексеев Димитров ©2012 Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна или неволна. Жанр: Приключения, загадки на древността, фантастика.

Дългоочакваното продължение на хитовия роман „Таен ръкопис” започва!

„Таен ръкопис” може да прочетете тук:  http://culturalheritagesite.blogspot.com/search?q=%D1%82%D0%B0%D0%B5%D0%BD+%D1%80%D1%8A%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%81

 

„Таен остров”

 

Звукът на телефона дойде, за да прекъсне дълбокия ми блажен сън. Пресегнах се към раклата над главата ми, където стои телефона и след няколко изпускания на слушалката я доближих до ухото си.

-          М, да?

-          Г-н Димитров? – мъжки глас, делови.

-          Същия.

-          Удобно ли е да поговорим?

Изправих се в седнало положение и се пресегнах към кутията с цигари.

-          На мен ми става все по-удобно – отвърнах – за вас не знам.

Деловият тип не схвана хумора, а продължи, все така деловито:

-          Безпокоим Ви от посолството на Великобритания. Става въпрос за изчезнал български гражданин, който е оставил Вашето име за връзка. Опитваме се да помогнем на семейството му и явно ще ни трябва повече информация за него. От Вас.

-          О кей – станах и се почесох по боксерките отзад – любим сутрешен ритуал. – И кой е този гражданин – опитах, но не можех все още да прозвуча ангажирано към света. Не бях пил кафе.

-          Георги Стоянов.

Това вече ме разбуди. Жорката беше един от най-свестните ми познати въобще.

-          Какво трябва да направя? – запитах.

-          Да се срещнем където и когато Ви е удобно? Моето име е Васил Йорданов и съм на Ваше разположение.

-          О кей. – Замислих се. Можех да пия кафе и в „Онда-та” в Мола на булевард Стамболийски. Казах му адреса и подчертах, че ще трябва да почерпи. Пак не схвана хумора.

Точно тридесет минути по-късно седях и пиех капучино, каквото само в заведение от веригата Онда могат да направят. Пред мен Йорданов пиеше двойно късо кафе. Костюмът му беше перфектен. Аз бях облечен спортно.

Не знам дали заради дозата кафе, но Иорданов беше видимо притеснен. Явно от посолството го бяха натоварили да свърши неприятна за него работа. Пък и ставаше въпрос за човешки живот.

-          Може би да започнем оттам какви са последните Ви разговори с г-н Стоянов? – обърна се към мене той. Загледах се през прозореца и се опитах да си спомня. Не ми отне дълго

-          Ами видяхме се преди около два месеца. Жорката, пардон г-н Стоянов, беше щастлив, че ще замине за Лондон, за да направи изследване за следващата му книга. Доколкото знам тя трябваше да излезе отново от институцията, за която той работи в Лондон – института Уорбърг към Лондонския университет. Беше получил солидна сума в аванс, за да може да обикаля архиви и библиотеки със седмици. А след предаването на ръкописа трябваше да получи още по-внушителна сума.

-          Каква беше темата на изследването му?

-          Тайни общества, свързани с мита за Атлантида, ако не се лъжа, защо?

Йорданов леко се поколеба преди да продължи.

-          Ами обстоятелствата около изчезването му са доста неясни. Апартаментът му в Лондон е непокътнат. Няма следи от влизане с взлом. Личният му багаж е подреден сякаш не планува никакво отсъствие. Но въпреки това от седмица го водят изчезнал. Не се е обаждал на роднините си, не се е весвал в института и никой няма идея къде е.

-          Ясно – бях леко разтревожен. Стоянов беше изключително коректен и точен човек. Седмица без новини за него наистина звучеше странно. – Но не знам с какво повече мога да Ви помогна.

-          Виждате ли – започна Йорданов с по-тих глас. – Неговото семейство е готово да заплати за по-мащабно дирене. И като негов близък се надяваме вие да извършите това. Готови сме да поемем всички Ваши разходи на английска почва.

Замислих се точно секунда. Лондон ми беше стара мечта.

-          Кога тръгвам?

Йорданов и той светна. Извади документи и каза:

-          Това е номера на новата Ви банкова сметка. Превели сме първите три хиляди пануда. Когато ги надвишите ще ни телефонирате и ще преведем още. Решихме, че сам ще искате да определите деня на полета и хотела, в който да отседнете.

-          Абсолютно – отвърнах. – Благодаря. С кого ще поддържам връзка.

-          С мен – отвърна скромно Йорданов  и подаде визитка.

С това разговорът ни приключи. Разделихме се едва ли не като най-близки приятели. Аз го бях спасил него, а той ми беше осигурил уникално изживяване, за което мечтаех от години.

Прибрах се и започнах да си стягам багажа. Обадих се на летището, за да проверя кога е най-скорощния полет за Лондон. Оказа се, че е в 22.00, същата вечер. Имах точно десет часа. Заех се да си сготвя последния обяд в скромното ми жилище. Задушени зеленчуци щяха да ми дойдат добре. Нахраних се и огледах дрехите, които бях разгвърлял по спалнята си с намерение да избера най-доброто за Лондон. Все пак отивах в центъра на цивилизацията. Исках да изглеждам на ниво. Избрах четири ризи, които още дори не бях разопаковал и три вратовръзки. Един официален панталон и едни дънки, както и бельо допълваха целия ми багаж. Той се събра в долното половина на раницата ми. В страничните джобове сложих несесерите с четката за зъби и бръснарските принадлежности. Бях готов.

Не ме свърташе в къщи затова облякох костюма, който бях предвидил за полета и излязох. Есенният следобед бавно отминаваше над града. Взех си такси през блока и се загледах в тротоарите, където пожълтели листа се гонеха с вятъра. Обичам града си – София, но твърде дълго не бях излизал от него.

Когато пристигнахме на Аерогарата беше 18.00 привечер. Седнах в ресторанта да хапна. Изпих още едно кафе. Потърсих си карта на Лондон, но не намерих. Вместо това си взех някакво криминале да чета за из път.

Здрачът постепенно изчезна и се спусна нощта. Когато по високоговорителя призоваха пътниците за Лондон към изход 2 вече ми се струваше, че ще заспя на пейките в чакалнята. Наметнах раницата върху сакото и се отправих към изхода. Подадох билета за проверка и по ръкава се качих в самолета. Оказа се Боинг с поне две класи. Поне защото моята беше втората. Влязох в салона за втора класа – беше почти празен. От стотината места около петнадесет бяха заети. Потърсих мястото си и когато го открих местоположението му не ми хареса, затова избрах да седна в дъното на салона до прозореца. Напъхах раницита над седалките и се отпуснах. Взех си криминалето, но когато самолета започна да излита го зарязох и се заех да разглеждам светлините на града. Скоро и те отминаха, но редът на книгата така и не дойде, защото заспах.

Събудех се от високоговорителя в салона, който повтаряше да сложим коланите, защото самолетът подхожда към приземяване. Открих колана над лявото си рамо и го прекарах пред себе си, за да го закача за катарамата в десния край на седалката. Погледнах часовника си – показваше 5:58. Точно по разписание щяхме да се приземим в Лондон след осем часа полет.

Самолетът плавно докосна пистата и след още няколкостотин метра и няколко плавни маневри към терминала спря. Измъкнах раницата от отделението за багаж и се запътих към изхода. След коридора се озовах в шумотевицата на летище „Хийтроу”. Хората бяха сънени, но вече забързани. Отвън денят започваше мъглив, по лондонски. Огледах се за вестникарски павилион от който да си закупя карта на града с информация за хотелите и телефоните на основните таксиметрови компании. Не след дълго открих на едно гише подредени „Дейли телеграф”, „Гардиън” и купища други вестници и поисках от продавача „йелоу пейджис ъф Лондон”. Той ми подаде солидно томче с Биг Бен на корицата. Платих му и затърсих кафене, където да прочета условията на хотелите.

Седнах в малко кафене, по-скоро приличащо на чайна. Забелязах че хората предпочитат черен чай, вместо кафе за ободряване. Аз си взех двойно Дау Егбъртс, тъй като още не познавах ефектите на черния чай.

Зачетох указателя и не след дълго открих сносен хотел с добри цени – „Падингтън” оценен с четири звезди, който предлага стаи от по 50 лири на вечер. Мястото е максимално близо до Хийтроу, където се намирах – рекох си, има влакова гара за евентуални преходи извън Лондон, ситито е на две-три пресечки по на изток и не напоследно място – пред хотела се намира Хайд парк, където щях да си правя сутрешните и вечерни разходки.

Допих си кафето, оглеждайки аудиторията. Хора на различна възраст, спретнати и учтиви, в шлифери и с бумбета  - явно традициите продължаваха да са на почит в държавата на традициите. Всички изглеждаха спокойни и уверени – истински аристократи. Личеше си, че са част от балансирано общество, в което всеки едва ли не е роден достатъчно богат и оттам-нататък работата, доколкото се налага да я има е винаги хоби или поне нещо, в което са добри и се чувстват полезни.

Напускайки кафето от другия му вход се озовах на една от многото улички около Хийтроу, пълни с наспирали таксита. Влязох и седнах в първото. Пожелахме си добър ден с шофьора и след като ме запита „Накъде СЪР (!)”, при което аз напълно се потопих в удоволствието да си член на подобно общество, аз му казах името на  хотела, който бях избрал за свое седалище през следващите няколко седмици. Отправихме се на север и после на изток към центъра по магистрала. След като магистралата свърши продължихме по градски булевард , все така на изток. От дясната ми страна се зададе Темза, чието течение продължихме да следваме.

Хотелът се оказа в невисока представителна сграда и паркът наистина започваше от самия му вход. Платих на шофьора и изчакох да чуя „гуд дей СЪР” – все пак ме сър-осваха за втори път през целия ми живот. Явно щеше да ми стане навик, докато бях на Острова.

Пиколо ми отвори вратата, а друго предложи да ми помогне с багажа, но аз отказах – наистина ранницата ми Саломан не тежи чак толкова, дори да е пълна догоре, а тя не беше. Прекосих обширно лоби, постлано с класически черно-бял мрамор. На рецепцията имаше две дами и един джентълмен с вид на офис-мениджър. Тази с по-тъмната коса се обърна към мен.

-          С какво можем да ви помогнем – дамите изглежда си бяха направили знак коя да се обърне към мен.

-          Нуждая се от стая – отвърнах – за седмица. С възможност за удължаване на престоя.

-          Единична стая или апартамент предпочитате?

-          Единична, благодаря.

Моментна справка и:

-          Стая 407, на четвъртия етаж – каза дамата с тъмната коса. При тези думи мениджърът се пресегна към класическо дървено табло с правоъгълни отворчета, в които стояха ключовете на стаите, и ми донесе ключа от номер 407.

-          В брой ли ще платите или с кредитна карта?

-          С карта – подадох дарената ми от посолството карта. Набрах личния си код на малкото апаратче на плота.

Дамата ми върна картата с думите:

-          Това беше всичко. Желаем Ви приятен престой. Вътрешният номер на рецепцията е 101, за руум-сървис – 102.

Благодарих и  се отправих към двата асансьора, които бях забелязал в дъното на залата. Вътре стоеше друго пиколо, което ме попита кой етаж и аз отвърнах четвърти. Слязох от асансьора на четвъртия етаж и се озовах в дълъг коридор със златисти завеси и орнаменти, както и вероятно позлатени лампи по стените. На пода бе постлан червен мокет в който обувките ми буквално потъваха. Не след дълго открих стая номер 407, отключих вратата, влязох и пуснах раницата си на земята.

Стаята бе просторна, с персон и половина легло с релефен матрак. Същите класически орнаменти по стените, същите завеси. Банята по-просторна от кухнята ми в София. Реших да я „осветя” с присъствието си и след половин час киснене във ваната, където излях разни помади, които така и не прочетох какво съдържаха, се излегнах по халат на кревата и се заех да разучавам картата на Лондон.

Йорданов не ми бе дал адреса на апартамента на Жоро Стоянов. Реших да му звънна, за да го попитам откъде да тръгна с разследването. Предполагах, че ще ме прати в офиса на Жоро в Лондонския университет, но исках да го чуя от него – един вид, че взимах предвид мнението му.

Звъннах му на мобилния. Изглежда бяха в брифинг, тъй като шепнеше.

-          Да, г-н Димитров.

-          Здравейте, г-н Йорданов. Настаних се в хотел в Лондон. Откъде да започна разследването.

-          В Уорбърг институт съм говорил с колега на Стоянов – проф. Колинс. Той ще ви пусне да разгледате офиса и апартамента на Стоянов.

-          Благодаря, лек ден – му пожелах и затворих.

Както си и мислех първа стъпка Лондонския университет. Уточних местоположението му на картата. Щях да хвана метрото за две спирки. Но първо реших да хапна в ресторанта на хотела. След десетина минути бях вече в ресторанта, облечен в пуловер и спортно яке – есенния Лондон ми направи впечатление на хладен от прозореца на стаята. Хапнах нещо местно и месно – стейк с гъби, взех си газираната вода в джоба и се отправих към Университета.

Спирката на метрото беше на пресечка зад хотела. Спуснах се с ескалатор в първото метро в света. Първата му отсечка е била пусната през далечната 1863 г. Заразглеждах, като че ли си нямахме метро в София. Тунелите бяха доста тясни, но доколкото бях чувал само по обща дължина на линиите – 402 км. лондонското метро отстъпваше само на шанхайското.  Качих се на необходимото ми влакче, нямаше много навалица, дори си позволих да седна, макар и само за две спирки. Когато отново се върнах на повърхността на земята се озовах пред централната сграда на Лондонския университет. Заобиколих я по красива алея между големи пространства с поддържана трева, храсти, цветя и дървета. Имах късмета бързо да открия Уорбърг институт в една от сградите зад централната, тъй като всички блокчета на  академичното градче си приличаха с класическата си архитектура. Попитах портиера за професор Колинс и той ми посочи кабинет номер 26 на приземния етаж. Благодарих и се отправих по коридора. Когато достигнах кабинета почуках на вратата и отвътре мъжки глас ми отговори да вляза.

Професор Колинс, както се уверих, беше симпатичен пълничък тип с перфектно сако и папионка, и кръгли очилца в стил „Джон Ленън”. Той ме покани да седна:

-          Заповядайте, Г-н Димитров, от посолството казаха, че ще минете тези дни – огледа се към стената – като че  ли въобще бе забравил коя е датата. – За всички ни отсъствието на Г-н Стоянов е голяма мистерия. Никога досега не е било да не се обади толкова дълго време. Изпускаме графика на лекциите, които води. Вярно, че съм назначил заместник, но професор Стоянов има огромен авторитет в научните среди и просто не е същото.

Запитах се дали човечето срещу мен наистина се е загрижил за моя приятел или просто си гони реномето на катедрата, но отпъдих тази мисъл, за да мога да бъда максимално учтив.

-          Разбрах, че сте упълномощен да ми покажете офиса на професор Стоянов и неговия апартамент? – запитах делово.

-          Ах, да, да – Колинс отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади връзка ключове. – Елата моля. – И той стана и ме поведе по същия коридор.

-          Кабинетът на професор Стоянов стои заключен в негово отстъствие, така че ще можете да го разгледата, така както го е оставил. Колкото до апартамента – ще ви дам ключ от него, тъй като не мога да ви проводя лично до там, днес имам лекции, ще ме извините.

-          Моля ви, няма проблем – отвърнах. Устройваше ме идеално. Предпочитах да се съсредоточа в разследването си, вместо някой непрекъснато да ми опява.

-          Ето, стигнахме и кабинета – по едно време каза Колинс и отключи малка стаичка, с прозорец на противоположната стена.

Влязохме вътре. Аз се огледах, сякаш не знаех откъде да започна.

-          Ще ви дам десетина минути на спокойствие – Колинс все пак бе истински джентълмен. – Ще бъда в кабинета си.

-          Благодаря ви, професоре – казах. И наистина го мислех. Хората тук явно имаха чувство за такт.

Щом Колинс излезе се заех да разгледам тясната стаичка по-добре. Вратата вече се падаше зад гърба ми, срещу мен бе прозореца. Отляво имаше огромна секция с множество книги. До нея в дъното на стаята до прозореца имаше отделение за папки и книжа. Дясната половина на стаята заемаше масивно бюро от тъмно дърво. На него нямаше нищо.

Започнах от бюрото. Прегледах всичките чекмеджета с надеждата да открия някакво тефтерче със записки на телефони, контакти и адреси, но не открих такова. Станах и заразглеждах книгите на секцията. Направи ми впечатление, че всичките около стотина тома  можеха тематично да се разделята на няколко теми. Най-много бяха трудовете по старокелтски език, следваха ги изследвания на долмените във Великобритания, Ирландия и полуостров Бретан, и не на последно имаше няколко книги за Атлантида. Последната тема бе крайно нетипична за един професор-историк – човек на официалната наука. Мина ми странната мисъл, че ако успея да съчетая тези теми може би щях да установя върху какво точно е работел Жоро по времето, когато за последен път е бил видян.

Нямаше какво повече да правя в кабинета му. Върнах се да извикам Колинс да заключи. Пътъом го попитах за обекта на последните проучвания на Жоро. Колинс не се забави с отговора:

-          Много любопитно, много любопитно наистина! Професор Стоянов бе започнал да прави социологическо изследване на обществата не нео-друидите както ги наричаше той. Това са хората, които уж възстановяват най-древната религия на страната ни. – Личеше му, че беше скептичен.

-          Да имате представа за срещите му в тази насока. Ще опитам да открия хората, с които е общувал преди да изчезне.

-          Не, уви, нямам си идея. Той не споделяше много за информаторите си по принцип. В този случаи – въобще. Имаше някаква трескавина в действията му сякаш е на път да направи голямо откритие. Ние, неговите колеги, го оставяхме да работи на спокойствие. Радвахме се на компанията му без да проявяваме излишно любопитство. Така или иначе с излизане на новата му книга щяхме да научим всичко. – Колинс се умисли сякаш Стоянов наистина му липсваше. После ме погледна с усмивка – Надявам се да откриете повече в апартамента му. Заповядайте ключа! – И ми подаде по-голям и по-малък ключ на една връзка, както и листче с адреса на Стоянов – Знаете къде да ме намерите.

Благодарих му от сърце, стиснахме си ръце и се разделихме почти като приятели. Напуснах университетското градче без да открия кой знае какво. Как щях да стигна до тези нео-друиди, с които Жоро бе общувал нямах никаква идея. Идеята пък за някакъв негов интерес към Атлантида ми се виждаше крайно нелепа. Опитвах се да си спомня нещо от последните ни разговори, за да определя връзката между старокелтския, долмените, Атлантида и нео-друдите, но нещо ми убягваше. Ясно ми бе, че нео-друидите провеждат своите сбирки и празненства на древните келтски светилища – каменните кръгове и долмени, пръснати навред на двата острова – Великобритания и Ирландия. Също така предполагах, че те в някаква степен вероятно имат опити за възстановка на оригинални ритуали на старокелтски език. И точно тук идваше това, което не разбирах. Липсваха каквито и да било оригинални сведения за автентичните ритуали и език на древните келтски и може би прото-келтски жреци – друидите. Нямаше как да бъде постигната връзката на съвременната ритуалност сред долмените със старокелтския език и особено с потъналия остров Атлантида, който пък бе споменат само от Платон. Нещо не се връзваше. Как сериозен учен като Жоро би тръгнал по подобна следа. Все още нямах идея.

Махнах на едно такси, показах на шофьора адреса на апартамента на Жоро на листчето и се отпуснах на задната седалка, размишлявайки. Спешно ми трябваше следа в разследването. Не след дълго таксито ме закара пред блокчето, в което родителите на Жоро му бяха купили малък апартамент, за да има на разположение собствено жилище през академичната година. То бе в стил 60-те със саксии на почти всеки прозорец. Отключих входната врата с по-малкия ключ и се качих на втория етаж. Отключих и вратата на апартамента на Жоро и попаднах в чист и семпло обзаведен апартамент. Вляво имаше баня, а кухнята бе след нея по коридора. Коридорът срещу мен отвеждаше в просторен хол и, както по-сетне забелязах неголяма спалня. Огледах набързо кухнята и спалнята, в които не открих нищо заслужаващо внимание и се заех да проуча по-детайлно хола. Пред прозореца имаше голяма маса с ваза по средата и порцеланов сервиз за чай, който сякаш бе използван преди минути. Седнах на единия стол от ляво до прозореца и заоглеждах помещението. Голяма секция с множество книги, гоблени по стените – нищо необичайно.

Реших да започна да разсъждавам по нов начин. Нямаше начин разумен човек като Жоро да не остави някаква следа в случай, че се наложи да му се помага. В такъв случай трябваше просто да открия къде бе оставил следата. Дълго търсих с поглед предполагаемото скривалище, докато по едно време се сетих един детайл от наш стар разговор.

Пиехме кафе в някаква сладкарница в центъра на София. Бяхме щастливи от постовете си в научната сфера и си спомняхме всякакви смехории. Жоро ме върна на един спомен още от училищните години – когато играехме играта Кент. Според правилата на тази игра на карти всеки от двата отбора, същоящи се от по двама човека, трябваше да си измисли сигнал, когато събере четири еднакви карти. Нашият сигнал със Жоро, когато се случеше да сме в един отбор беше да поставим краката си под масата допрени, за да можем леко да се побутнем, като сигнал, и единия от нас да извика „Кент”!

Погледнах под масата. Бележката беше там. Залепена с тиксо за долната страна на масата. Отлепих я внимателно и я разгънах. От нея изпадна малко ключе. На листчето пишеше следното: „Инвърнес 2000 Лох нес роуд 118”. Това вече беше нещо! Потръпнах. Бях сто процента сигурен, че Жоро е оставил този адрес и ключа нарочно, за да го открия.

Прибрах се в хотела и помолих на рецепцията да ми осигурят билет за влак за Инвърнес. Градчето бе наистина далече от Лондон – в шотландския север, на брега на легендарното езеро Лох Нес. Езерото Лох Нес бе станало световно-известно със слуховете, че в неговите води се крие оцелял динозавър, който местните виждат отвреме-навреме да си подава шията над водата.

Бях особено щастлив че ще видя Хайлендс – легендарните хълмове на Шотландия, извор на легенди и вдъхновение за мнозина световно известни поети и писатели. Качих се в хотелската ми стая и се проснах на леглото да си почина. От рецерцията звъннаха, че влакът е на другата сутрин в 7.00. Билетът щял да ме чака на рецепцията от 6.00 нататък. Благодарих и затворих. Нещата се подреждаха чудесно. Пътуване през деня с влак от Лондон към далечния север на Острова означаваше чудесна възможност да се полюбувам на природата на Англия и Шотландия. Взех си душ, слязох в ресторанта да хапна и си легнах рано.

На другата утрин станах в 6.00 и в 6.15 си взех билета от рецепцията.  Пеша за десетина минути стигнах до гара Падингтън. Какво бе разочарованието ми да видя супер-модерен експрес, вместо някой парен локомотив, както си представях влаковете в Англия! Настаних се в купе за четирима – нещо като нашата първа класа. Изрично бях поръчал място до прозореца. Точно в 7.00 влакът потегли.

Поне час се промъквахме с бавна скорост през предградията. Лондон се бе превърнал в истински мегаполис. Щом напуснахме града се появи гледката, която очаквех с нетърпение – зелени поля и малки хълмове, тук-таме с редки горички. Колкото по на север отивахме – толкова зеленият цвят ставаше по-изчистен и наситен. Горичките се превърнаха в гъсти широколистни гори.

Бях сам в купето, пуснах си MP3 плейъра с Оейзис и Кошийн – брит-рок и британски електронен звук. За по на север си бюх приготвил Хевия с техните семпли от шотландски гайди върху денс-бийт.

По някое време мина келнер с количка с безалкохолни и сникърс-и. Взех си един швепс-грейпфрут, за да се придържам към британския дух на пътуването. Зяпах зелените простори навън и добре усещах силата на вдъхновението за поетите и писателите на Британия – земята им е наистина разкошна.

Когато ми доскуча реших да открия вагон-ресторанта. Оказа се,  че е само през някакви си три вагона. По коридорите се разминавах с други пътници. Повечето бяха излезли от купетата си колкото да изпушат по цигара или, както забелязах – често и по някоя лула.

Вагон-ресторанта бе оформен като пътническо купе, но с масички между седалките и дълъг бар от едната страна. В далечната страна бе „тезгяха” на продавача. Взех си пилешка супа, колкото да почувствам топлина в хладния есенен ден. Седнах на бара вдясно до джентълмен на средна възраст, който пушеше лула, загърнат в широк вълнен шал. Кимнахме си и аз се заех със супата. Когато привърших съседа ми предложи пура. Отбелязах ролекса и златните му пръстени. Изглеждаше ми на заможен бизнесмен. Заговорихме се.

-          По работа или за удоволствие – запита ме той... Продължението в следващия пост.  




Гласувай:
0



1. анонимен - купить дорожную сумку в харькове
22.10.2012 21:39
Уважаемые господа!У меня есть новость магазину он-лайн Тогда читайте новость - <a href=http://musicshop.com.ua/user/drypetedAlilt/>handmade бижутерия </a> вечерние платья 2012 фото <a href=http://emp-gellibert.com/user/NersStext/>купить пышное свадебное платье </a> рубашка поло <a href=http://shkola1.volosovo-edu.ru/user/gevyavawN/>платья гуччи </a> женское полупальто ... Хороших Вам покупок!
-====-
<a href=http://super-kamagra.blog.hr/>find Kamagra for sale on line </a> - where to Buy Kamagra in Mexico :.Kamagra Jelly gel it up behind the curtains .:<a href=http://cheap-kamagra-online.blog.hr/>Kamagra Oral Jelly ajanta </a> - Buy c.o.d. Kamagra online
цитирай
2. анонимен - MiTdikroiNwaK
28.10.2012 00:06
vIu1nH <a href="http://umnuetbozlui.com/">umnuetbozlui</a>, [url=http://jsheydhrsaez.com/]jsheydhrsaez[/url], [link=http://vmyocrxerfpb.com/]vmyocrxerfpb[/link], http://emnkuttghsqv.com/
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: jhwty42
Категория: Хоби
Прочетен: 58028
Постинги: 18
Коментари: 7
Гласове: 5
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031